Генерал-майор М.И.Драгомиров
През 1869 г. генерал-майор M.И. Драгомиров става началник-щаб на Киевския военен окръг, а през 1873 г. е назначен за командир на 14-та пехотна дивизия. На тези позиции той успя да създаде собствена школа от командири от различни рангове, които при обучението на подчинените изхождаха от принципа за подготовката на войника за самостоятелни действия в битка. Михаил Иванович отрежда изключително важна роля на военната дисциплина, защитава строгата законност на всички отношения в армията, която е задължителна за всички военнослужещи, независимо от длъжността им.
През този период той работи усилено върху развитието на тактиката на верижната стрелба. На всички спорни и неясни въпроси скоро отговори Руско-турската война от 1877-1878 г., която се превърна в сериозен тест за генерал Драгомиров.
И така, в една от заповедите за поверената му дивизия, Михаил Иванович пише в навечерието на предстоящата война: „На хората трябва да се напомня по-често за спестяването на патрони. За разумен и незашеметен човек са достатъчни тридесет патрона на око, ако се изстрелят само когато е възможно да се улучи.“ По-късните изследователи на дейността на Драгомиров като военачалник разглеждат този призив по много особен начин: като подценяване на ролята на огъня на бойното поле и явно предпочитание към хладните оръжия. Но по отношение на такъв силен специалист в областта на тактиката като Драгомиров тук се вижда явно преекспониране. Не превъзнасянето на щика, а страхът от прекомерната употреба на патрони, липсата на които винаги е присъствала в руската армия, бележи тази поръчка. В края на краищата, според хартата, на всеки войник бяха дадени само 60 патрона в раницата и същото количество беше транспортирано за него в конвоя. Увеличаването на интензивността на огъня на бойното поле по това време не беше позволено от ограничения капацитет за производство на патрони. Освен това малките оръжия също бяха несъвършени. Пушката Бердана, която беше в експлоатация, имаше далекобойност на 1100 метра, а друга пушка, с която също беше оборудвана руската армия - Крнка - само 450 метра. По този начин повечето войници имаха способността да водят прицелен огън от разстояние, което очевидно беше недостатъчно в съвременните бойни условия. Междувременно много войници, показващи нетърпение и нервност, дори без команда на старши, често започваха да стрелят отдалеч, без да имат шанс да ударят врага, който все още беше извън обсега на техния огън. Това, разбира се, доведе само до безсмислена консумация на патрони. Тези обстоятелства, очевидно, е имал предвид Драгомиров, давайки заповед за пестене на патрони. В същото време Михаил Иванович твърди, че "куршумът и щикът не се изключват взаимно" и "байонетното образование" не е загубило значението си в подготовката на войника.
По-висшето командване състави диспозицията за началния период на войната така, че 14-та пехотна дивизия на Драгомиров да влезе първа в боя. И не как да е, а след форсирането на широкия Дунав. При тези условия създателят на нова система за обучение и възпитание на руските войници имаше възможността да изпита нейната плодотворност от собствения си опит. На 12 юни 1877 г., в навечерието на преминаването на Дунава, той пише в писмо: „Пиша ви в навечерието на един велик за мен ден, където се оказва, че моята система на възпитание и обучение на войниците си заслужава и дали и двамата струваме, т.е. аз и моята система, нещо."
След като направи най-трудния пешеходен 600-километров марш извън пътя от Кишинев, от границите на река Прут през румънска земя до град Зимница на левия бряг на Дунав, 14-та дивизия се готви да преодолее водната преграда. Трябваше да се пресече реката в най-широката й част, а отсрещният бряг, зает от врага, беше стръмен.
Дунав, най-голямата река в Централна Европа, беше избрана от турската страна за предна отбранителна линия. Тук врагът възнамеряваше да организира наистина "гореща" среща за руските войски. Османският главнокомандващ Махмет Али паша се закле пред султана, че няма да допусне руснаците да навлязат на десния, турски бряг и в случай на опит за форсиране ще удави армията на неверниците в река Дунав.
Мястото за прехода е предварително избрано между гр. Зимница на левия, румънски бряг и българския град Систово (Ситово) на десния, вражески бряг на Дунава. Това място не е избрано случайно: тук широката река е разделена на три ръкава, разделени от островите Бужиреску и Ада. Можеше да се разчита на успех на преминаването само ако се постигне изненада, поради което мястото на преминаването се пази в най-дълбока тайна и цялата подготовка за операцията се извършва в най-строга конфиденциалност. Дивизията на Драгомиров първа трябваше да премине Дунава, да отблъсне турците от брега, да заеме и разшири предмостието за главните сили и да го удържи до приближаването им. Очевидно изборът падна върху Михаил Иванович неслучайно. Щабът и войските помнеха и изучаваха неговия труд „За десантирането на войските в древността и съвременността“ и затова го смятаха за специалист по десантиране. Сега генералът трябваше да провери на практика изводите, направени в тази работа.
Форсирането беше насрочено за 15 юни, а решението за него беше окончателно взето едва на 11 юни, така че бяха дадени само 4 дни за подготовка за преминаването на 14-ти пехотен полк - минималното възможно време за решаване на такава трудна задача. Въпреки това подготовката за преодоляване на водната бариера беше извършена изключително точно. По заповед на командира на дивизията войниците бяха обучени бързо да се качват и слизат от понтони. Природните условия усложняваха задачата. Ширината на реката на мястото на пресичане в резултат на силното наводнение надхвърли километър. Теренът също не допринасяше за атакуващата страна. При Зимница, в мястото на съсредоточаване на руските сили, брегът е полегат, нисък, а отсрещният бряг е висок и стръмен. Но задачата беше леко улеснена от факта, че Дунав беше разделен на клонове, което даде възможност да се форсира последователно, преодолявайки една водна бариера след друга. След като провежда разузнаване и организира подготовката на десантните съоръжения, Драгомиров издава заповед, афористична по форма и много съдържателна по същество: „Последният войник трябва да знае къде и защо отива. Тогава, дори ако водачът бъде убит, хората не само не се губят, но дори с по-голяма горчивина се изкачват напред. Никога не разрешавайте отстъпление, никога не разрешавайте отстъпление и предупреждавайте хората, че ако се чуе такъв сигнал, това е само измама от страна на врага. Нито фланг, нито тил нямаме и не можем да имаме, фронтът винаги е там, откъдето идва врагът.
Главните сили на турските войски са разположени на известно разстояние от Систово(Ситово) - пропускателния пункт, в района на Търново, Русчук(Русе) и Никопол. В самото Систово имаше гарнизон от хиляда и петстотин души. Но беше необходимо да се атакува десния бряг бързо, внезапно, без да се даде време на врага да привлече сили от други гарнизони. За да се осигури абсолютна изненада, частите на 14-та дивизия се съсредоточиха в района на прехода скрито, а за да се дезинформира противникът в други райони по левия бряг на Дунав, бяха предприети редица фалшиви демонстрации на предстоящия преход. В резултат на това врагът пропусна решителния момент.
Преходът е започнат на 15 юни 1877 г. в два през нощта. Пехотата е качена на понтони, артилерията се транспортира на салове. Хиляда души и няколко оръдия бяха транспортирани в един заход - имаше достатъчно лодки. Първо част от Волинския полк се насочи към вражеския бряг. В първите минути всичко вървеше гладко, като по часовник, но скоро вятърът се усили, на реката внезапно се появиха вълни и понтоните се разпръснаха по цялото огледало на реката, бойците на тях започнаха да се губят от поглед един друг. Междувременно все още трябваше да се изкачи стръмна, двадесетметрова скала на отсрещния бряг и да влачим пушките ...
Когато предният отряд беше само на 150 метра от брега, вражеските охранителни дозори го забелязаха и откриха огън по реката. Беше около 3 часа сутринта, когато волинците достигнаха десния бряг и веднага влязоха в ожесточена битка. Не позволявайки на руснаците да се укрепят, турските роти, пристигнали навреме от варденския гарнизон, се втурнаха ръка в ръка, опитвайки се да изтласкат врага от стръмния бряг. Но Драгомиров не остави предния отряд без подкрепа: останките от Волинския полк скоро бяха прехвърлени, последвани от Минския полк и 4-та стрелкова бригада. Михаил Иванович също пристигна с бригадата на десния бряг. Той взе енергични мерки, за да гарантира, че преминалите части се се закрепили здраво върху превзетия участък и започнаха да го разширяват и укрепват.
От зори започва преминаването на главните сили. Противникът, който беше изтеглил резерви към Дунава, имаше възможност да води прицелен огън по преминаващите, но батареите от левия бряг бързо потиснаха огневата мощ на турците.
В 11 часа на 15 юни цялата Драгомировска дивизия в пълна бойна готовност вече е на десния, дунавски бряг. Началният, най-рискован етап от настъплението е завършен успешно. И до днес специалистите причисляват към компонентите на неговия успех отличната подготовка на войските, изградения у всеки войник навик за самостоятелност, а у всеки офицер - към инициативност.
След като се закрепва на предмостието и отблъсква всички контраатаки на турците, Драгомиров преминава в настъпление и след двучасов бой превзема най-близкия пост на османската отбрана – град Систово и височините около него. Първата блестяща победа в тази война струва на руснаците 300 убити и около 500 ранени. Това е началото на първото настъпление на Балканите.
Военните власти признават преминаването на р. Дунав при Зимница и битката при Систово за класика на военното изкуство. Този опит за преодоляване на голяма водна преграда скоро ще се изучава във всички военни академии в Европа. Наистина, досега военната история не е познавала такива примери голяма част под вражески обстрел в движение да превземе такава водна преграда като Дунав, и то с почти символични загуби.
Междувременно започва настъплението на руската армия към Балканите. И тук отново се отличава 14-а пехотна дивизия на генерал Драгомиров, казала своята тежка дума в боевете за овладяването на стратегически важния проход Шипка. До края на юли 1877 г. генерал Гурко, във връзка с неуспехите на своите съседи - Западните и Източните отряди, изтегля централната си групировка от централното направление обратно зад Балкана. Но като трамплин за последваща офанзива и за задържане силата на фронта, още в средата на юли, в периода на най-големите успехи на Гурко отвъд Балкана, е създадена южна група, която има крайна точка на прохода Шипка, под командването на генерал-лейтенант Фьодор Радецки. В началото на август силната армия на Сюлейман паша се стоварва с всички сили върху защитниците на Шипка.
Отбраната на Шипка е удържана само от дружините на Българското народно опълчение и Орловския пехотен полк. От 9 август османците щурмуват Шипка 6 поредни дни. Те имат огромно превъзходство в хора и артилерия. Независимо от загубите, Сюлейман паша тласка в атака един след друг своите полкове. Следобед на 11 август започва да изглежда, че противникът е постигнал целта си и постига несъмнен успех. Шепа руснаци и българи на прохода се отбраняват с последни сили, врагът почти е спечелил пълна победа над него, когато внезапно пристигат силни подкрепления навреме за защитниците - части от 14-та пехотна дивизия на Драгомиров. В 30-градусова жега, без да затварят очи, те направиха 160-километров марш за 4 дни и се включиха в боя. Мощна контраатака на Драгомировските юнаци позволи бързо да се отхвърлят османските щурмови колони от прохода. След това още три дни продължават ожесточени боеве за Шипка; Сюлейман паша не вярва, че ключът към победата, който вече държеше, изведнъж се е изплъзнал от ръцете му. Войниците на 14-та пехотна дивизия се показаха блестящо в тази многодневна битка и въпреки че не успяха да изтласкат врага от прохода, самият той остана в ръцете на руските войски.
В тези последни августовски боеве за Шипка Михаил Иванович е тежко ранен в крака и е извън строя до края на войната.
За героизъм, смелост и трудолюбие, проявени в тези битки, той е произведен в генерал-лейтенант, след това в генерал-адютант и е назначен за началник на Академията на Генералния щаб. На този пост той публикува много научни, педагогически и публицистични трудове. Неговият „Учебник по тактика” повече от две десетилетия е основен учебник по тази дисциплина както във военните училища, така и в самата академия. В продължение на 11 години Драгомиров ръководи водещото военно учебно заведение в Русия, което подготвя кадри с най-висока квалификация, превръща академията в истински храм на военната наука. През 80-те години той два пъти пътува до Франция, за да се запознае с последните постижения на европейската военна техника. Признавайки целесъобразността на въвеждането им в руската армия, той все пак смята, че основното не е какво е оръжието, а как войникът го владее и как е настроен да победи.
През 1889 г. той е назначен за командващ войските на Киевския военен окръг, на следващата година е произведен в генерал от пехотата, а скоро, запазвайки поста си на командващ, получава и постовете генерал-губернатор на Киев, Подолск и Волин. В това ново качество той не се уморява да да води борба, вдъхновявайки генерали и офицери, че войникът е човек с разум, воля и чувства и изисква по всякакъв начин да развие най-добрите си природни наклонности и човешки качества. По това време Драгомиров се утвърди като напреднал военен мислител, новатор на тактиката и възкресителят на традициите на Суворов.
Това се доказва по-специално от написаната от него „Полева харта“, с която руската армия започна войната с Япония през 1904 г.
През 1901 г. император Николай II награждава Михаил Иванович с най-високото руско отличие - ордена на св. апостол Андрей Първозвани. На 73-годишна възраст Михаил Иванович се пенсионира и е записан като член на Държавния съвет.
След поражението при Мукден през февруари 1905 г. Николай II сериозно обмисля въпроса за смяната на главнокомандващия в Далечния изток А.Н. Куропаткин с Драгомиров, но Михаил Иванович отхвърли това предложение.
Последните години от живота си генералът прекарва в домакинска работа и усилия за подобряване на стопанството си.
Михаил Иванович умира във фермата си близо до Конотоп в разгара на революцията от 1905 г., на 15 октомври, и е погребан в църквата, построена от баща му. И светлата памет за него се пази както в руската армия, така и в съветската; възражда се и в сегашните въоръжени сили.
* Систово - град Свищов
Источник http://militera.lib.ru/bio/1/art/card36662.html
