За мобилизацията през 1912г. в с.Манастир

Автор: Петър Петров

Дата: 2017-06-10

Забиха барабани, закънтяха камбани, раздвижи се целият народ.
Заточиха се пъстрооблечени селяни и изпълниха казармения район. Полковият адютант с папка в ръка започна разпределянето им по роти. Гледайки тази картина, в паметта ми изникна с всичката си яснота първата мобилизация, спомените за която не бяха далче отлетели, не бяха забравени. Тогава бях учител в с.Манастир, Провадийска околия. Вечерта срещу 17.IX.1912г. се прибрах по раничко в къщи и след разговор с домашните на съвсем други теми, заспах спокойно. Към 1 часа след полунощ чух, че се хлопа на вратата. Станах веднага, отворих и видях насреща си кръстника ми Ив.Димов - един интелегентен селянин с побелели вече коси, който ме посрещна с думите "Поздравявам те с мобилизацията!". Скочихме всички и учудени взехме да се питаме, каква е тази страшна изненада. Вънка взе да се чува глъчка, която наруши нощната тишина. Отидох и аз до селската кръчма, която до вратата беше натъпкана с хора и един четеше съобщението за мобилизацията. Някой от селяните извика: "Даскала дойде, дайте той да прочете писмото!" Направиха ми път, взех писмото, отидох при тезгяха и високо го прочетох. Започна се след това оживен разговор върху предстоящите събития и заминаването на запасните войници по частите. В паметта на по старите в този момент изпъкнаха спомените от 1885г. и те гордо взеха да разправят за Сливница, Драгоман, Пирот и пр.пр. След няколко минути кръчмата запустя и разговора се пренесе в къщите. На разсъмване излязох на улицата и гледам едни от запасните заминават за Шумен, други за Варна, изпращани от своите близки със сълзи на очите. Селото доби печален вид. Простодушните бабички се кръстеха с най голяма смирение и молеха Всевишния да запази синовете им от всяка напаст. Същият ден и аз бях на далечен път. Хвърлих последен поглед към училището, което в това време беше глухо, тъжно, като че замислено върху развиващите се събития и нажалено извиках: "Прощавай мило училище, може би не ще те вече видя, може би моят глас не ще се вече никога чуе в теб". Тежка тъга притискаше душата ми при раздялата със селото с което ме свързваха мили спомени. Каруцарина шибна конете и каруцата затрещя из каменливия, прашен междуселски път и ме понесе към Синделската гара...